За детската учителка се пише малко,
съвсем случайно, бегло, може би,
ала за нея светло цвете
откъсват детските ръце в зори.
И тя е първата, която с нежност
е хванала детето за ръка,
подала му е молив или четка
и казала е: "Гледай, ей така..."

И детски сълзи бърсала е често
за мама някой щом се нажали,
коляно е превързвала и пръстче:
" Потрай, детенце, няма да боли!"
Да върже панделка, чорап да вдигне,
тук да похвали, там - да умири,
и всеки ден сред пъстрата гълчава
на толкова деца, лица, съдби.

И всеки ден сред шум и детска врява,
сред много синове и дъщери,
и всяко иска грижи и усмивка
и с нещо свое тя да ги дари.
Едно е плахо, друго непокорно,
но всяко е посвоему дете
от нея търси помощ, ласка, обич,
и пред очите и расте.

 И всеки път по улицата търси тя
своите пораснали деца,
макар при нея никой да не спира с:
"Учителко, целувам ти ръка!"
Защото тя остава там далече -
в детството - и строга, и добра.
И те я помнят млада, тъмнокоса,
а тя отдавна вече побеля.
Тъй ден, след ден, сред работа и грижи,
сред шум, играчки и деца, деца...
Професия и трудна, и прекрасна,
незаменима с нищо на света!
                              Иванка Миклович